Петя Кирилова

Жена на 18 години от Брезник
164 гласа
Петя Кирилова 13 Септември, 2021 | 12:02
Конкурс за ученическо съчинение
Това е едно малко мое произведение, чиято идея е да ви напомни , че цветята разцъфват само и единствено, когато си позволят да бъдат погълнати от светлината и грижите на света.
Тема: Моята най-забавна лятна история


Споменът за усмихнатото лято

Лягането късно, коктейлите, летните почивки, босите крака, нахалните комари, царевицата на плажа , романтичните вечери, шума на морето, постоянното чудене кой ден сме днес-всичко това обобщава украшенията на думата “лято”. Знаете ли, за мен лятото е един неподправен блясък от чудесата на живота. С цялата си топлина и обаяние, лятото, като че ли се опитва да прогони призраците на ежедневието и мрака и ни потапя в своята утешителна прегръдка, обещаваща радост и спокойствие поне за малко. Ние всички имаме своите малки, но вълнуващи истории, на фона на възкръсващия всяка година океан от цветове на този незабравим период. И аз като един моряк, плаващ във водите на лятото, имам удоволствието да споделя своето най-забавно приключение с вас.
Годината беше 2014. Бях само на пълзящите дванадесет години, учещи се още как да ходят изправено сред света на възрастните. Тогава не излизах много с приятели и бях прекалено стеснителна, за да открехна поне малко вратата , водеща към моите детски мечти, мисли и идеи. Но един ден баща ми се появи на прага на стаята ми и с най-голямата родителска усмивка каза:” Трябва да си стегнеш багажа , защото утре отиваш на лагер”. Разбира се, че въодушевлението ми не беше голямо, но за това пък безпокойството дърпаше надолу везната със своите внушителни килограми.
На следващата сутрин тръгнахме още преди изгрева да изпревари нашите стъпки по влажния от росата асфалт, пътувахме три часа, докато не се озовахме в едно отдалечено селце, дълбоко в недрата на планината Рила. На още километър се намираше и нашата дестинация-един занемарен хотел с огромни мръсни прозорци , гледащи към приятна детска площадка. Наоколо тичаха и играеха толкова много деца. Излязох от колата и с инат, който само едно дванадесетгодишно дете може да притежава, впих очи в изгарящото очите слънце, представяйки си , че съм слънчоглед, търсещ от неговото всемогъщие, малко кураж.
Лагерът продължи дванадесет дни-дни изпълнени с увлекателни игри, истории , загадки и танци. Истина e ,че тогава за първи път почувствах близостта на даващата, любвеобилна ръка на света. Запознах се с много деца, дори имаше и музикант ,който “дрънкаше” всеки ден със своята китара ,когато се събирахме около огъня. Песните му бяха на английски, а аз нямайки представа какво всъщност пее , на припевите с цяло гърло изкрещявах думата “journey”, мислейки си , че вече съм специалист по чуждестранните песни. Освен музиката, състезанията бяха от съществено значение . Дърпането на въже ,гоненицата, спускането с чували по мократа земя, стрелянето с водни пистолети- всички тези игри ме извадиха с унес от скуката, в която бях потънала. А най-забавното от лагера едва предстоеше.
На петия ден организаторите ни дадоха възможността да изберем на какви уроци бихме искали да се запишем до края на лагера. Идеите бяха многобройни, като започнем от рисуване, готвене, актьорско майсторство и други, чак до налудничавите уроци по кралски маниери , целенето с пайове в клоунски костюми и ученето на вещерски магии. Аз естествено, като един голям почитател на цирка, се поддадох на желанието си да избера пайовете. И така по два пъти на ден в рамките на час и половина играех ролята на клоун, целещ другите участници с пайове. Учителят ми показа как да съм по-точна, как да хвърлям отдалеч и как да се крия добре от враговете си или с други думи от децата, хвърлящи пайове по мен. На десетия ден обаче, се случи следното: докато се опитвах да настигна едно момче зад самия хотел, се сблъсках с един от доброволците на лагера. Оказа се, че той отговарял за уроците по готвене и тъкмо се бил преоблякъл с чисто новата си тениска, след цялото това бъркане на яйца , месене и занимаване с малки неопитни готвачи. Е, разбира се ,новата му тениска се срещна лице в лице с моето оръжие и за жалост загуби битката. Доброволецът се ядоса и за наказание ме накара да направя 100 коремни преси, но смея да твърдя, че не съжалявам за това малко мое провинение.
Изминаха още два дни и вече беше време да се прибера вкъщи и това незабравимо детско приключение да се нареди на рафта на моите спомени. По пътя обратно, очите ми ту се насълзяваха, ту се затваряха от мъка по настъпилия горчив край на цялото това съвършенство. И сега вече като осемнадесетгодишна , понякога се вглеждам в Слънцето и си припомням, че то наистина е способно да изслуша и изпълни нашите копнежи ,стига да му се доверим.
ПОДКРЕПИ 33 коментара