Конкурс за ученическо съчинение
ПРИКЛЮЧИЛ ПРЕДИ: 61 дни

Участници

17 гласа
Габриела Илиева 15 Септември, 2021 | 20:13
Моята най-забавна лятна история :) Здравейте казвам се Габриела и съм на 10г. И съм 4 клас. Искам да ви разкажа за едно прекрасно преживяване! Ходихме за първи път с цялото семейство и дори още три коли наши роднини,леля ,чичо и братовчедите ми на море бяхме там за една седмица но беше чудесно, ходихме на много различни и интересни разходки, правихме много снимки ,събирахме мидички и много красиви рапани ,леля и калеко ме на учиха да плувам също така играхме със топка всички беше много смешно , правихме си дупки и се заривахме с пясък а леля и калеко се мажеха с някаква си специална кал , беше много хубаво
освен това ходихме и на един панайр имаше много хубави неща сладки,играчки и много хубави големи сладоледи☺ видях ме много интересни пирати направихме си снимки и с тях,качих ме се на един коръб и там беше малко страшничко от първо начало когато тръгваше но после взе да ми харесва.Изкарах една незабравима ваканция беше много вълнуващо никога до сега не съм се чувствала толкова щастлива. Пожелавам на всички да отидат не зависимо къде просто да изживеят
тази незабравима радост, чувството със своето семейство да се забавляваш е нещо не обяснимо.
ПОДКРЕПИ 7 коментара
Деактивиран
Габриела Илиева 15 Септември, 2021 | 16:04
Моята най-забавна лятна история :) Здравейте казвам се Габриела и съм на 10г. Искам да ви разкажа за едно прекрасно преживяване! Ходихме за първи път с цялото семейство и дори още три коли наши роднини,леля ,чичо и братовчедите ми на море бяхме там за една седмица но беше чудесно, ходихме на много различни и интересни места
имаше доста разходки правихме много снимки качих ме се на един коръб и беше много вълнуващо . Пожелавам на всички да отидат не зависимо къде просто чувството със своето семейство да се забавляваш е нещо :)
ПОДКРЕПИ 4 коментара
164 гласа
Петя Кирилова 13 Септември, 2021 | 12:02
Това е едно малко мое произведение, чиято идея е да ви напомни , че цветята разцъфват само и единствено, когато си позволят да бъдат погълнати от светлината и грижите на света.
Тема: Моята най-забавна лятна история


Споменът за усмихнатото лято

Лягането късно, коктейлите, летните почивки, босите крака, нахалните комари, царевицата на плажа , романтичните вечери, шума на морето, постоянното чудене кой ден сме днес-всичко това обобщава украшенията на думата “лято”. Знаете ли, за мен лятото е един неподправен блясък от чудесата на живота. С цялата си топлина и обаяние, лятото, като че ли се опитва да прогони призраците на ежедневието и мрака и ни потапя в своята утешителна прегръдка, обещаваща радост и спокойствие поне за малко. Ние всички имаме своите малки, но вълнуващи истории, на фона на възкръсващия всяка година океан от цветове на този незабравим период. И аз като един моряк, плаващ във водите на лятото, имам удоволствието да споделя своето най-забавно приключение с вас.
Годината беше 2014. Бях само на пълзящите дванадесет години, учещи се още как да ходят изправено сред света на възрастните. Тогава не излизах много с приятели и бях прекалено стеснителна, за да открехна поне малко вратата , водеща към моите детски мечти, мисли и идеи. Но един ден баща ми се появи на прага на стаята ми и с най-голямата родителска усмивка каза:” Трябва да си стегнеш багажа , защото утре отиваш на лагер”. Разбира се, че въодушевлението ми не беше голямо, но за това пък безпокойството дърпаше надолу везната със своите внушителни килограми.
На следващата сутрин тръгнахме още преди изгрева да изпревари нашите стъпки по влажния от росата асфалт, пътувахме три часа, докато не се озовахме в едно отдалечено селце, дълбоко в недрата на планината Рила. На още километър се намираше и нашата дестинация-един занемарен хотел с огромни мръсни прозорци , гледащи към приятна детска площадка. Наоколо тичаха и играеха толкова много деца. Излязох от колата и с инат, който само едно дванадесетгодишно дете може да притежава, впих очи в изгарящото очите слънце, представяйки си , че съм слънчоглед, търсещ от неговото всемогъщие, малко кураж.
Лагерът продължи дванадесет дни-дни изпълнени с увлекателни игри, истории , загадки и танци. Истина e ,че тогава за първи път почувствах близостта на даващата, любвеобилна ръка на света. Запознах се с много деца, дори имаше и музикант ,който “дрънкаше” всеки ден със своята китара ,когато се събирахме около огъня. Песните му бяха на английски, а аз нямайки представа какво всъщност пее , на припевите с цяло гърло изкрещявах думата “journey”, мислейки си , че вече съм специалист по чуждестранните песни. Освен музиката, състезанията бяха от съществено значение . Дърпането на въже ,гоненицата, спускането с чували по мократа земя, стрелянето с водни пистолети- всички тези игри ме извадиха с унес от скуката, в която бях потънала. А най-забавното от лагера едва предстоеше.
На петия ден организаторите ни дадоха възможността да изберем на какви уроци бихме искали да се запишем до края на лагера. Идеите бяха многобройни, като започнем от рисуване, готвене, актьорско майсторство и други, чак до налудничавите уроци по кралски маниери , целенето с пайове в клоунски костюми и ученето на вещерски магии. Аз естествено, като един голям почитател на цирка, се поддадох на желанието си да избера пайовете. И така по два пъти на ден в рамките на час и половина играех ролята на клоун, целещ другите участници с пайове. Учителят ми показа как да съм по-точна, как да хвърлям отдалеч и как да се крия добре от враговете си или с други думи от децата, хвърлящи пайове по мен. На десетия ден обаче, се случи следното: докато се опитвах да настигна едно момче зад самия хотел, се сблъсках с един от доброволците на лагера. Оказа се, че той отговарял за уроците по готвене и тъкмо се бил преоблякъл с чисто новата си тениска, след цялото това бъркане на яйца , месене и занимаване с малки неопитни готвачи. Е, разбира се ,новата му тениска се срещна лице в лице с моето оръжие и за жалост загуби битката. Доброволецът се ядоса и за наказание ме накара да направя 100 коремни преси, но смея да твърдя, че не съжалявам за това малко мое провинение.
Изминаха още два дни и вече беше време да се прибера вкъщи и това незабравимо детско приключение да се нареди на рафта на моите спомени. По пътя обратно, очите ми ту се насълзяваха, ту се затваряха от мъка по настъпилия горчив край на цялото това съвършенство. И сега вече като осемнадесетгодишна , понякога се вглеждам в Слънцето и си припомням, че то наистина е способно да изслуша и изпълни нашите копнежи ,стига да му се доверим.
ПОДКРЕПИ 33 коментара
33 гласа
Eleazara Popadiyna 12 Септември, 2021 | 01:02
Позволете вярата да промени живота ви! Вярвайте в невидимите и тайни неща, те са навсякъде около вас.
Когато бях малка, се наложи сестра ми и майка ми да отидат да работят на морето, трябваше да се съберат достатъчно средства за лечението на баща ми, който беше много болен. Преди да заминат, те се грижеха за него, след заминаването тази задача се повери на мен. Докато се грижех за баща си, трябваше да се грижа и за : кокошки, градина, дома. Задачите за денят ми бяха: да нахраня баща си, да чистя дома в който живеем, да готвя, да слагам храна и вода на кокошките, да поливам градината и нивата сама. Тази задача не беше никак лесна за мен, но все пак не губех вяра, за изцеление върху баща си и търпение за спасение. Измина времето в което бяхме сами. Мама и сестра ми се бореха със своите трудности в работата им. Не беше лесно на никого от нас. Липсваха средства не само за лечение, но и за храна.
Не губех вяра!
Ставах с молитва, лягах с такава. Мислех си само за това как всичко ще се оправи. Нали и посланието ми беше ,, Вярвай в невидимите неща ". Вярвах, надявах се, полагах усилия, а те, повярвайте бяха големи, предвид крехката си възраст - едва 4 - ти клас. Да, има много деца в такова положение. Сега разбирам, че не всичко, което е поставено на масата е даденост. Трябва да благодарим за хляб, храна, вода, дрехи, дори за прекрасния ден в който сме се събудили и видели слънцето в небето, вятъра, който повява косите ни.
Чудото се случи!
Болестта на тати премина, мама и кака се прибраха, градината даде изобилна рожба от всичко що бяхме насадили. Но най - важното, което се случи - домът и семейството ни се сплоти повече от всичко на света. Борбата беше за добро. Ако едно нещо се отнема от живота ни, то не значи, че е дошъл краят, а ново начало, което е може би по - добро от красивия край, с който завърших. Това е моята история, трудна и смислена. Научих се, да се грижа за болни, за здрави. Научих се, да готвя и пера. Е, вече съм голяма, но остави дълбока диря, като от рало, която винаги ще ми напомня, че има и по - лоши случващи се неща, на малки и големи деца. Винаги ще гледам напред и ще благодаря, защото както казва Вапцаров - ,, Ето, аз дишам, работя, живея... ".
Радвай се на живота, за да ти се зарадва и той. Вярвай в невидимите неща, за да станат видими. Надявай се и ще виждаш чудеса.
Това съм аз, това са мойте неволи и чудеса, които ме направиха това, което съм.
ПОДКРЕПИ 8 коментара
61 гласа
Габриела Хаджиева 11 Септември, 2021 | 19:19
Който е казал, че щастието те се купува с пари, е забравил за малките кученца
Здравейте! Аз съм Габриела Хаджиева, на 13 години, от село Драгиново, ученичка в ИСУ" Методий Драгинов" и ще Ви разкажа за една случка на морето, която ме накара да се усмихна.
Със семейството ми бяхме на море в Слънчев бряг. Събудихме се в 5 сутринта, защото бяхме решили да отидем да гледаме изгрева. Закусихме, приготвихме си нужните неща, но когато погледнахме часовника, помислихме, че няма да стигнем на време. Бързичко тръгнахме и въпреки, че времето от хотела до плажа беше 10 минути, успяхме да стигнем за 5 минути. Насладихме се на изгрева и решихме да си направим един сутрешен спринт с тати и сестра ми. След спринта, решихме да полежим на пясъка. Както си лежим, усещам малки, мокри лапички върху бедрата ми. Изправих се и ако знаете каква усмивка излезна на лицето ми като видях едно малко, щастливо йорки стъпило върху мен. Чувството беше толкова хубаво! До мен имаше плажна топка и жената, чието беше кучето реши да го снима на нея. Йоркито застана като истински модел. Бях възхитена! " Фото сесията "продължи около 5 минути.След снимките жена се извини за безпокойствието, ние отвърнахме, че няма за какво да се извинява и отново погалих кученцето.Жената се усмихна леко и тръгна.Този момент беше наистина страхотен!
ПОДКРЕПИ 14 коментара
39 гласа
Стефан Хараламбиев Haralambiev 08 Септември, 2021 | 13:48
Помнете корените си!
Моята най- забавна лятна история!
Стефан Хараламбиев, 13 години, ученик ЧПГТП "Райко Цончев"
Неканен гост

Аз съм Стефан и ще ви разкажа една , колкото забавна, толкова страшна , изненадваща и вълнуваща история.
Бях 7-годишен и на гости у баба и дядо на село.Една топла и уютна вечер,както обикновенно вечеряхме отвън на двора.Луната грееше ярко ,небето беше обсипано със звезди,а от време на време се виждаха искрящите фенерчета на прелитащите светулки.Ясно се чуваха мелодичните песни на щурците, крякането на жабите,а също и ритмичния ход на плаващите по река Дунав кораби,а до нас на барбекюто се печеше прясно уловената от дядо риба.
Времето минаваше неусетно, хранех се с апетит, изморен след многото игри през деня, когато изведнъж долових странен звук- леки стъпки в лозето зад къщата. Споделих с баба и дядо, но те ми отвърнаха, че просто ми се е счуло. Мина известно време и пак се чу същия шум . Стъпките вече се долавяха по-ясно и близо до нас. Баба каза, че сигурно е някоя объркала се кокошка, неуспяла да се прибере в курника. Не след дълго освен равномерното ходене,чухме и дишане. Сякаш някой човек спокойно и необезпокоявано се разхождаше из двора и като че ли всеки момент щеше да се озове при нас на масата. Няма да скрия, че изпитах страх, който се засили, виждайки, че баба и дядо също са озадачени и притеснени. Тогава дядо предложи аз да вляза вътре в къщата, а те двамата с баба да обиколят двора.
„Въоръжен“ с една тояга дядо тръгна към дворната порта, а аз без никакво колебание на бегом влязох вкъщи и притихнах на леглото. И, о, ужас! Завесата на отворения прозорец потрепваше от лекия ветрец, а отвън повече от ясно чух познатото дишане и ситните стъпки на загадъчния посетител. Имах чувството‚ че всеки момент някой ще дръпне пердето и ще нахълта при мен през прозореца. За секунди през ума мина, че е крадец, престъпник, убиец, пред очите ми като на лента се появиха зловещи картини с всички страшни приказни и филмови герои. Скован от страх дори не можех и да извикам. Точно в този миг, когато мислех, че с мен е вече свършено, чух гласа на баба:
-Ваньо!Ваньо! – викаше тя, дядо се казваше Иван.
-Нещо шава в храстите! – продължаваше баба.
-Идвам! – каза дядо и го чух да рови с тоягата в розовия храст до ъгъла на къщата, а не след дълго последва и искрения му смях. Не можех да повярвам на ушите си- аз бях загубил ума и дума от уплаха, а дядо отвън се забавляваше. Чух го да казва на баба:
-Извикай бързо Стефчо!
Чувайки думите му, макар и много изплашен аз излязох на двора, разчитайки на дядовата закрила. Целият треперещ се озовах в градината. Тогава дядо ме хвана за ръка, поведе ме към розовия храст и каза:
-Ела, Стефчо, да видиш кой ходи неканен в нашия двор.
Няма да повярвате какво видях – свит на кълбо, наострил сиви бодли и вирнал муцунка срещу мен под прозореца на стаята ми стоеше неочакван късен гост – истински жив таралеж.
-Ето го разбойника, Стефчо!-каза дядо и посочи таралежа.
-Не може да бъде!Как така? Не е ли човек?- недоумявах аз.
Тогава дядо предложи да седнем и да продължим вечерята си и ми обясни,че походката и дишането при таралежите наподобяват много на човешките. Разказа ми и интересни истории, в които често пъти таралежите са предизвикали фалшива тревога у граничарите, които чувайки стъпките им в тъмната гора , са ги мислели за нарушители и бракониери.
Вечерта продължи с приятни разговори и много смях,които за мен са незабравим , мил и скъп на сърцето ми спомен.
ПОДКРЕПИ 14 коментара
НАГРАДИ
1-во място
100 лева
На стойност: 100.00лв
2-ро място
80 лева
На стойност: 80.00лв
3-то място
50 лева
На стойност: 50.00лв